Още в асансьора на Операта ни каза, че в момента е искрено
щастлив, нищо че едвам си държи очите отворени. От два месеца насам бачка като
звяр върху представлението, на финалната права е, а точно сега му се
налага да дава интервюта като луд. Попитахме го за фланелката на Пинк Флойд,
която носеше - ей така, да го отпуснем малко. Оказа се обаче, че не им е фен, ами
само харесва дизайна й. „Дяволът е в детайлите, нали знаете, а аз съм маниак на
тема детайли", вдигна вежди Момчил. После стана ясно, че се кефи предимно на
класическа музика, но напоследък почти не намира време за нея.
Разказа ни подробно и за целия проект - според него това е
най-тежко субсидираното представление в историята на българското изкуство. Мисли
го от година и половина насам и първо търси пари в Щатите, където удря на
камък. След което в играта се включва фондация Америка за България,
откъдето един ден му звънят с думите: „Момчиле, честито! И да почерпиш."
Спектакълът е в четири части - първите две са на Джордж
Балнчин, третата е на американката Катрин Поузин, а четвъртата си е лично
негова - дебютът му като хореограф със Сюита
Вардар по музика на Панчо Владигеров. Идеята му идва, когато вижда в
интернет статуята Св. София на Георги Чапкънов. „За мен тя е символ на
българската жена, на началото. Но не навлизам дълбоко в смисъла на Вяра,
Надежда и Любов. Просто ми харесва образа на майката", каза Момчил и запали
цигара.
Винаги съм искал да
стана танцьор - никога космонавт или футболист. Всички в семейството ми са артистични
натури, но карат ски и сърф. Единствено аз не спортувам. Предпочитам да се
счупя от балет, отколкото от сърфиране.
Заминах, защото до
нас не стигаше почти никаква информация накъде върви съвременният балет, а не защото
някой ми правеше проблеми. Още тогава ме влечеше стилът на Баланчин - светкавичната
смяна в темпото, пълната свобода на тялото и цялостното използване на физиката.
Прекарах осем месеца
в Ел Пасо, Тексас, но това не беше моето място. След което отидох на екскурзия до
Ню Йорк и щом застанах пред Lincoln
Centre, разбрах, че един ден ще работя там. Пет
месеца по-късно вече имах малка стая в Голямата ябълка, където репетирах, опрян
на стената.
Америка ми даде
много, но още в началото знаех, че един ден ще се върна обратно. Просто изчаквах и трупах опит.
Вярвам в съдбата,
но мисля, че човек си я създава сам.
В момента съм
заобиколен с приятели, защото дори в чужбина не прекъснах връзките си с
тях. Все още обичам България с всичките й недостатъци и непрекъснато ми липсва.
Добрият екип е важен,
защото няма как да разбирам от всичко - особено когато става въпрос за
чисто технически неща. Като тази липсваща плоскост от специалния под в Операта
например, който поръчахме чак от Виена. (клати
глава и се смее) Дано поне пристигне за генералната репетиция.
Колегите ме смятат за работяга, защото никога не
скатавам. Страстта ми към балета е по-голяма от всичко и не бих си позволил да
кривна от него.
Често ме питат: „Що не се пробваш в киното?", на което винаги отговарям: „Нека първо свърша едното,
пък после ще мисля за другото".
Сред приятели минавам
за щастлив човек. Някои ме мислят за егоцентрик, но не са прави. Толкова
съм погълнат от танца, че не се интересувам от себе си.
По душа съм романтик
- обичам природата и спокойствието, нищо че звучи като клише. Любим ми е
Рилският манастир, защото само там се зареждам истински. Това беше и последното
място, което посетих, преди да отпраша към Америка.
Най-голямата
романтика за мен е (смее се високо и
се обляга на стола) да бъдеш с човека, когото обичаш, на място, където
никой не те познава. Не искам да ме притесняват, да идват на масата ми и
непрекъснато да ме питат: „Как си?"
Когато съм в София,
предпочитам да си стоя вкъщи. Пред панелката ми в „Хаджи Димитър" има три огромни
дървета, които се издигат като зелена стена пред погледа ми. А преди да замина,
бяха само три миниатюрни фиданки.
Идеите идват, когато слушам класическа музика, но напоследък не ми остава време, непрекъснато съм
зает. Предпочитам Глинка и Пуленк, Моцарт и Чайковски, Владигеров и Големинов -
абе, няма композитор, който да не ми харесва.
Вече работя върху нов
балет, който ще събере най-известните ни танцьори от Лондон, Виена, Хамбург и
Бостън. Става въпрос за дванайсет етюда по Опус No.8 на Скрябин - по един за всеки участник в спектакъла.
Опитвам се да опиша какво са преживели и разбрали тези хора в чужбина и да ги прибера
за премиера в София.
Като втора част ще вкарам друг балет на Баланчин, защото
искам да побутна нашата школа напред. На нея все още леееко й липсва
новаторство - свикнали са да поставят предимно класики като Лебедово езеро и Жизел.
Българският балет обаче
е невероятно силен, може би четвърти в света - след тези в Русия, Америка и
Англия, разбира се. Все пак първият международен конкурс изобщо е варненският -
тръгва още през 1964-та.
Работата е спокойствие - само в студиото за репетиции се чувствам свободен.
От моята се научих на търпение и как да си изчистя мисълта.
Никога не работя без любов.
Блокирам, когато ми говорят празни приказки.
Грешките са полезни,
защото ми дават възможност да вървя напред. Понякога ги повтарям само за да
изпитам отново приятното чувство за несъвършенство.
Компромисите не са проблем, когато става въпрос за чисто човешки взаимоотношения. Толерантен съм и
мога да ги правя безкрай.
Скачам в дълбокото винаги когато поискам. Аз съм човек от типа „риск печели - риск губи" и не се
плаша лесно.
Успехът е само началото
на следващия успех.
Най-обичам да съм
на плажа и да се пека. Едно време бях влюбен в къмпинг Смокиня, но вече не е
така - развалиха го.
Хобито ми е да
откривам нови неща и да пътувам. Обожавам Япония и Австралия.
Не харесвам мюзикъли,
прекалено са комерсиални. В тях се влагат много пари, но не винаги за добра
кауза. Особено когато ги филмират впоследствие.
Забелязал съм, че светът е станал по-забързан. Може би защото използваме мозъците си повече,
отколкото е необходимо (смее се и вдига рамене).
Танцуват ми по
нервите, когато се опитвам да обясня нещо, но никой не ми обръща внимание.
Направо се вбесявам. Тогава млъквам и сядам на пода, докато не настане гробна
тишина. Не крещя като пъдарин, защото така само затварям врати, вместо да ги отварям.
Никога не знам как да накарам хората да се чувстват като мен. Не съм сигурен, че съм намерил верния
подход да извлека най-доброто от тях - и в работата, и в живота.
Току-що разбрах, че все още ме е страх дали представлението ще се получи добре или не.
Ще ми се да направя всеки балетист истински щастлив. Което е невъзможно, защото светът ще заприлича
на нищо.
Или поне да бях
казал: „Няма невъзможни неща".
Премиерата на Баланчин и Фарел - американски балет за България
е
на 9 юни (четвъртък) от 19:00 в Националната опера и балет.
Билети по 40 и 50
лв. има на www.eventim.bg
Фотография Васил Танев
Коментари